94 години идеализъм

Честит рожден ден на Отбора на народа!

В ОСНОВАТА Е БУНТЪТ

Нека поясним в началото, че Левски е създаден на 24 май 1914 година и няма нужда от сложни схеми, които да обяснят неговото идване на бял свят. И понеже всяко правило си има изключение, през 1978 година вестник „Поглед“ информира, че е открит старият устав на Левски, от който се разбира, че клубът е основан на 24 май 1911 година. През 1992 „Старт“ намира препис от протокол, че Левски е създаден пак през 1911-а, но на 10 май. А през 1994 г. в-к „Футбол“ пък твърди, че е намерено клубно знаме, на което е извезано 1911 г. В тази връзка най-меродавна си остава книгата „50 години футбол в България“, в която има факсимиле от корицата на оригиналния устав и от чл. Първи, който гласи: „Основава се на 24 май 1914 г. софийски спортен клуб Левски“.

Да се върнем сега към клубната философия на Левски. Да си левскар винаги е било синоним на антиконформизъм, на бунт. И в това няма нищо случайно. Несъгласието се корени още в създаването на клуба. По онова време в София директори на гимназии са заплашвали ученици от изключване, ако ходят да играят футбол. И понеже винаги забраненият плод е бил най-сладък, основателите на Левски са били предимно ученици. Този дух на романтика и понякога неизживяно юношество помага по-нататък и на отбора да практикува волен, атакуващ футбол.

Да се върнем обаче към самото създаване на Левски. За него говори описателно и подробно Зафир Абрашев в книгата на Стефан Нойков „С Левски по дългия път през времето“.

„Идеята да основем свой клуб все повече назряваше и у нас, момчетата от квартала около булевард „Патриарх Евтимий“, улиците „Витошка“, „Цар Асен“, „Парчевич“ и съседните около тях. Бяхме приятели и повечето от нас, ученици от Втора мъжка гимназия, ритахме топката на празното място в квартала, наречено „Могилката“. Името му беше такова, тъй като игрището бе разположено на издигнат терен. Основаването става от момчета между 15 и 18 години“, спомня си Абрашев.

Предчувствието за нещо по-особено витае във въздуха. Всички, които ритат футбол в махалата, вече искат да се създаде футболен клуб и да му изберат име. Първоначално се спрягат имената Рапид, Олимпик, Глория, Мажестик.

ЛЕВСКИ ЩЕ ГО КРЪСТИМ!

Скача 17-годишният ученик Борис Василев – Боркиша, един от най-запалените инициатори за основаването на клуба. За председател е избран Владимир Григориев, Георги Манолов е подпредседател, Крум Динков – секретар, кръстникът Борис Василев е касиер. А Стефан Тошков и Антон Янков са членове. По-късно в съвета са избрани Зафир Абрашев, Асен Байнов, а в контролния съвет – Крум Траянов и Любомир Чавдаров. Първият капитан на отбора е Спас Стоянов – Папа Люро, който освен футболист и художник.

Състезателите на първият представителен отбор, формиран през 1914 година, по постове са:

голкипър: Кирил Григориев, бекове – Константин Манолов и Крум Динков, халфбекове – Кочо Апостолов, Спас Стоянов и Борис Василев, дясно крило – Владимир Григориев, десен инсайд – Цветан Генев, център форуард – Петър Стоянович (по-късно първият президент на клуба), ляв инсайд – Георги Манолов, ляво крило – Димитър Сираков. За първия тим играят още Георги Събев, Манол Васев, Зафир Абрашев и Стефан Тошков.

Любопитен епизод от началната история на „сините“ е местонахождението на първата „канцелария“ на отбора. Това е млекарницата на Бай Трайче, на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Витошка“. Там са се обсъждали проблемите на отбора. Идва време за първия мач. По онова време респект вдъхват тимовете на ФК 13 и Славия. Все пак левскарите решават да изпратят покана до първия създаден в България отбор, през 1909 година – този на колежаните от лицея в Цариград. А именно ФК 13.

Лицеистите пращат своя трети отбор, който през лятото на 1914 година побеждава току-що сформирания тим на Левски с 2:0. Мачът се играе на старото игрище на Славия. През 1915 година се полага началото на най-старото столично дерби между Левски и Славия. Двубоят завършва 1:0 за „белите“. „Сините“ трябва да чакат първата си титла чак до 1933 година.

Следващите трофеи са през 1937 и 1942 година. Левски вече е отбор с публика и влияние не само в София, но и в цялата страна. И не случайно“сините“ са притегателен център за играчи от по-малки софийски отбори.

Третата титла (от 1942) е спечелена основно с такива футболисти. Публиката на отбора вече е обособена. Освен представители от висшите кръгове и интелектуалци, така и обикновени люде са пристрастени към синия цвят.Тимът е набрал инерция и за кратко време след 9 септември 1944 година става шампион 4 пъти – 1946, 1947, 1949, 1950 година. По онова време отборът на Локомотив (Сф) е много силен и е основният съперник на „сините“.

Тук трябва да се направи едно отклонение – на 5 май 1948 година е основан ЦСКА, известен тогава с първото си име Септември при ЦДВ. Същата година новият отбор печели титлата точно срещу Левски след два финални мача (1:2,3:1). Оттук започва непримиримото съперничество между двата клуба, което продължава и до днес.

В началото на 50-те, по подобие на съветската футболна действителност, започват реорганизации на клубове и поставянето на нови имена. Локомотив, който преди е носел името ЖСК, е разцепен на Торпедо и Локомотив. Славия пък на Ударник и Строител. Левски е прекръстен на Динамо и натирен от старото игрище, което се намира между „Юнак“ и половината от сегашния стадион „Васил Левски“ от сектор Б до центъра на терена. Новият „дом“ на отбора се намира между сегашния басейн Спартак“ и бившето кино „Петър Берон“.

Ето какво пише във „Вечерни новини“ през 1954 година за мач на Левски на въпросния „стадион“: „Съветвам ви да си вземете най-старите обувки, най-износеното палто и неограничено търпение… След като се снабдите с билет (често пъти с цената на измачкани обувки и дрехи, пред вас изниква въпросът как да гледате играта. Малкото място е буквално претъпкано от няколко хиляди души. Ако имате спортни дарби, можете да се покатерите на близките дървета и телефонни стълбове, да увиснете на съседните разклатени баскети, като си поемете целия риск.“

Толкова емоционално е било ходенето на мачове на „сините“ по онова време.

За двубоите на игрище „Динамо“ обикновено афиши няма, вестниците рядко съобщават за тях. Стопаните на игрището се молели да не се пише нищо, защото капацитетът му бил за 1500, а идвали над 10 000. През това време ЦДНА без никакви проблеми от създаването си играе на стадиона в Борисовата градина (тогавашен Парк на свободата), който е наследен от царския офицерски клуб АС-23.

След 1957 година Левски отхвърля името Динамо до 1969 година, когато се правят нови реорганизации. Най-безумната безспорно е обединението на Славия и Локомотив за година и половина под името ЖСК – Славия. ЦСКА се обединява пак със Септември и става ЦСКА „Септемврийско знаме“. А Левски е обединен със Спартак (София) и футболистите му се вливат в органите на МВР.

Истината е, че милиционерският Спартак чийто стадион „Раковски“ се намираше на идеално място в центъра на София (където е и днес, но западнал), страдаше от недостиг на публика, освен когато софийските отбори му гостуваха. И тогава се роди „гениалната“ идея тимът да бъде съюзен с Левски, който беше символ на голяма публика. Вярно е, че „сините“ привлякоха почти целия, при това отличен потенциал на спартаковски играчи като Васил Митков -Шопа, Добромир Жечев – Бобата, Милко Гайдарски – Пилето, Людмил Горанов, Михаил Гьонин, Георги Цветков – Цупето, Иван Стоянов – Типеца. Голяма част от тях бяха в основата на по-сетнешните успехи на Левски – Спартак у дома и на международното поле.

Но левскарската публика е по-различна. Особено онази от оня романтичен период на отбора от 60-те години.

Със сигурност главната заслуга е на гениалния Георги Аспарухов – Гунди, който прави невероятна 1965 година. Когато става голмайстор с 27 гола, футболист и спортист номер 1 на България. А в края на годината на стадиона, на който сега играе Валери Божинов – тогава „Стадио Комунале“ във Флоренция, Гунди бележи два гола за 2:1 в трети допълнителен мач между България и Белгия. Паметен двубой, след който България се класира за Мондиала през 1966 година в Англия.

Отделно Левски притежаваше атомно нападение. Освен Гунди другите бяха Стефан Абаджиев-Теко (по-късно Цветан Веселинов – Меци) Жоро Соколов – Йогата, Христо Илиев-Патрата и Сашо Костов. За публиката от този период в пълна степен важеше тезата, че Левски не е отбор за печелене на златни медали на всяка цена. И шампионските титли от 1965-а и 1968-а имаха значение на титли, спечелени от един свободен отбор. След въпросното обединение през 1969 година цяло едно поколение не посещаваше мачове на отбора от началото на 70-те до 80-те години (дори и международни) с изключение на двубоите срещу ЦСКА, в които постоянно се скандираше „Левски, оле – нищо общо с МВР“.

Не случайно за тези фенове победата над ЦСКА с 7:1 (23 септември 1994 г.), не е толкова ценна, колкото тази от 17 ноември 1968 година със 7:2. За разлика от 7:1, когато в тима на „армейците“ има сериозни раздори, през 1968 „червените“ (в този мач с бели екипи), са страхотен отбор, който неслучайно в края на сезона 1968/69 става шампион. Това е чисто спортната страна. Другото е, че по-скорошната победа на Сираков и компания става през 1994 година-след 10 ноември 1989. А тази от 1968-а идва и след Пражката пролет от 21 август – същата година, когато съветски танкове навлизат в Чехословакия. Преди това на младежкия фестивал студените скандират „Левски, Дубчек, Свобода“.

И вече 7:2 през ноември се явява капак на нетърпимостта към дисидентството. След което следват реорганизациите на отборите в началото на 1969-а година.

За последно през 1985 година Левски е преименуван на Витоша. ЦСКА също пострадва, като е прекръстен на Средец. Всичко това заради злополучния финал за купата на България, игран през същата година на 19 юни. Тогава се сбиват играчи от двата отбора и личният съветник на Живков, Милко Балев, който е болен цесекар, този път решава да не прости и на своите. И до ден днешен левскарите твърдят, че това е лицемерен ход на Балев, за да спре възхода на хомогенния тим на „сините“, съставен изцяло от собствени юноши като Гиби Искренов, Наско Сираков, Боби Михайлов, Ники Илиев, Емо Велев, Краси Коев. От ЦСКА смятат, че този ход на Милко Балев е зле премерен и противници на отбора се възползват, за да затрият изгряващата звезда на Христо Стоичков, който е наказан до живот. Също както Сираков и Боби Михайлов, които после са помилвани и извикани за Мондиал’86.

След 1989 г. битката между Левски и ЦСКА продължава. Характерното за тези мачове си остава. „Сините“ и сега продължават традицията да обръщат вечния си съперник, след като поведе с 2:0…

Стоян Петров, „Топспорт“