Амбиция във възпитанието и образованието

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Какво е нужно на България, за да започне да отлепя от дъното или, да се изразя по-оптимистично, да увеличи темповете и скоростта на растеж и развитие и вместо да гоним (както винаги) Русия, копирайки олигархичния й строеж и нереформираната й система, да я подкараме работата към догонване на стандарта (във финансовия му аспект, но не и като навици и неща от тоя вид) на живот в уредените страни от ЕС? Разбира се, нужно е да се отървем от правителството на Сергей Дмитриевич Станишев, Гоце и цялата банда немуподобни „ушета“. Но това е по презумция, всеки адекватен човек го знае.

Всеки адекватен човек знае обаче, че България жизнено се нуждае от изтелигентни и разумни нови поколения. Подрастващите са тези, които могат и трябва да забутат бързо страната ни по релсите. Предните поколения нямат шанс поради комунистическата си обремененост, а моето поколение – поради посткомунистическата си обременост от прехода. Поне така изглежда. Много се дразня, когато трябва да се обсъждат интелекта, интересите и вижданията за живота на болшинството от моите връстници и затова предпочитам да не говоря/пиша много по тази (безкрайна) тема.

А българските управляващи съвсем естествено нямат намерение да променят нищо в тази насока. На тях стадото им върши чудесна работа като си гласува за тях (или просто се въздържа от гласуване, което е същото като да гласуваш за БСП, ДПС, Атака, ГЕРБ или разпадащото се НДСВ ), въпреки вредите, които нанасят на българската държава. Образовани и самостоятелно мислещи български граждани на тях не са им нужни и реформи в образователната система почти не се правят, а ако се правят, са безмислени и съответно безсмислени.

Затова аз лично много се радвам на всеки признак на пробуждане, на някаква амбиция за работа, проявена от възпитатели и учители – хората, които имат основна роля в оформянето и образовеното на бъдещите поколения българи. Конкретния пример, който ме впечатли, беше иновативността на учителите Катя Капанова и Ирена Калчева, ръководещи група „Делфин“ от софийската ОДЗ № 30 „Радецки“. Та тази група се е сдобила със… свой собствен блог, чрез който учителите и родителите да комуникират и взаимодействат. Напук на обидно ниското заплащане, напук на лошите условия тези хора проявяват някакъв по-особен интерес към работата си, някакво по-голямо желание за действия, които да доведат до развитие и до по-добри резултати. Все неща, които са в наш общ интерес.

Мога да кажа само „Хвала!“ на такива амбициозни учители! И да пожелая успех в начинанията им, разбира се. Както в това, така и във всичките им останали. Защото съм сигурен, че има такива.

Ето адреса на блога отново: http://delphin2004.wordpress.com/

Advertisements

Защо трябва да се бориш докрай

петък, 23 ноември 2007 г.

bulgarian_team.gifМного обичам нагледните примери. Ето един: тия дни българският национален отбор, който аз от няколко години не чувствам като свой поради ред причини (това би била една чудесна тема за друга публикация), игра два „безсмислени“ квалификационни двубоя за Европейското първенство по футбол в Швейцария и Австрия през 2008 г. Всъщност това бяха последните два мача от този квалификационен цикъл – домакинство на Румъния и гостуване на Словения.

Практически бяхме изгубили шансове за класиране още в началото на септември месец таз година, когато загубихме с 0:2 в Амстердам от единия ни главен съперник Холандия. Окончателно се разделихме с надеждите си, когато месец по-късно в Констанца същите тези холандци загубиха с 0:1 от друг наш основен конкурент – Румъния.

Така се оказа, че оставащите 3 мача след румънската победа в Констанца не са от особено голямо значение, тъй като шансовете ни да се класираме бяха сведени до това Холандия да не спечели домакинския си мач срещу… Люксембург. И така протоколно, типично в български стил си се издънихме като гости на Албания. А равенството 1:1 ни беше даже много и „чичо Митко“ много добре се сети след мача да благодари на „Жоро вратаря“, който спаси дузпа в 90-тата минута. Да, такова беше положението.

С Румъния уж беше по-различно. Там трябваше да се доказваме, да си връщаме, в медиите вече втора година се водеше дива „престрелка“, а след класирането си румънците се престараха в злорадството си. Трябва да признаем обаче, че тази „война“ бе започната от дивия селяк (в духовен, а не в географски смисъл) Христо Стоичков. И при тази мобилизация взехме, че ги победихме румънците, макар че реално не заслужавахме.

Обаче какво се получи няколко часа преди мача със Словения. Оказа се, че при победа България ще попадне във втора урна на жребия за квалификациите за Световното първенство в ЮАР през 2010 г. Досега бяхме в трета урна и това ни изпречваше на пътя два по-силни (поне на хартия) от нас отбора. Сега ще е само един. Това е голямо предимство и трябва да се възползваме, разбира се.

И в крайна сметка какво се оказа? Ако не бяхме взели последните няколко мача, обявени за „безсмислени“, нямаше да получим това предимството да сме във втора урна. Така че във всеки един мач, без значение какъв е точно, не се играе чисто и просто само за премии и чест. Играе се и за неочакваното. В провалените квалификации това можем да го считаме и за бонус. Съдбата дарява борещите се докрай.


Да правиш простотии със стил и финес

петък, 23 ноември 2007 г.

Французите се водят за много елегантни и фини, Париж е „Градът на любовта и модата“, френският език е благозвучен и поетичен. Но не знаех, че френските зевзеци са стилни дори тогава, когато вършат идиотщини на публични места.

Похилете се на воля с крайно забавния индивид Реми Геяр. На мен лично ми е много трудно да посоча кое е най-смешното клипче от всички във сайта. Все пак ви препоръчвам това:


Мартин Димитров – светлината в нашия тунел

сряда, 21 ноември 2007 г.

Martin_Dimitrov.pngВъзможно ли е товa? Блог на депутат и при това в него въпросният народен избранник не пише врели-некипели, с които просто да си упражнява текстописните умения или работата с текстови редактори („Microsoft Office Word“ например – бел. ред.). Този човек наистина прави по-прозрачен парламентарния процес, показава ни всъщност полезните си проекти и предложения, обяснява на нужния „човешки“ език, от помощ е на много хора. Прибавяме и безспорните му качества като интелигентност, честност, борбеност, амбиция и… десни политически убеждения и получаваме един чудесен депутат.

Но в следствие на това с какви „народни представители“ сме свикнали ние в България, Мартин Димитров се отличава на целия посредствен фон, съставен от болшинството от колегите му, и дори нещо повече – бих казал, че той е светлината в нашия безкрайно дълъг тунел на псевдодемокрацията, която, да се надяваме, е просто преход към истинската, неподправена демокрация, където няма Гоцевци, Бойковци, Станишевци, Догановци, Царчета и т.н.

Започвам да съжалявам, че не гласувах за Мартин Димитров, когато беше възможно – на изборите за Европейски парламент тази година. Моят „реванш“ сега ще е да спомогна, колкото е възможно, за популяризирането или по-скоро за допопуляризирането на неговия блог. Аз ще чета блога на Мартин Димитров всеки ден! А вие?


Добри пожелания или реалност?

вторник, 20 ноември 2007 г.

sofia_2014.jpgВ последно време в България се нагледахме и наслушахме на „проекти“, които си бяха, а някои и все още са си, чисти мечти и авторите им най-добре го знаят, но парите и рекламата, които падат от такова едно занимание, явно ги боцкат да занимават лековерната българска общественост с „идеите“ си. А пък народът „се връзва“ на кьорфишеците я за организиране на зимни олимпийски игри в София, я за издигането на многофункционална спортна зала с капацитет от 10 000, 15 000, 50 000 и т.н. души на мястото на ледена пързалка „Юнак“, я за построяване на нов, модерен стадион „Раковски“ с голяма спортна зала и подземен паркинг от страна на ФК „Левски“, подпомогнат от чужди инвестиции.

В случая с олимпиадата се стигна дори до спорове коя планина била по-подходяща – Витоша или Пирин, къде пистите били по-хубави – до София или до Банско. Много хубаво, ние сметките започнахме да си ги редим, но кръчмарят (Международният олимпийски комитет) май-май не му се харесахме като „клиент“ (колко изненадващо, а?), отряза ни рано-рано и не ни допусна дори до финала на изборния процес, въпреки че преди това (привидно) ни вдъхваше вяра и ни даваше напразни надежди с единстваната цел да демонстрира някаква демократичност при подбора на домакинстващи градове и, разбира се, да прибере немалките суми по заявката на българската кандидатура. А от МОК съвсем ясно виждаха и много добре знаеха, че за България е невъзможно да организира едно такова огромно събитие, вероятно несравнимо по размерите си с нищо друго на света. Колкото и да се напъва, България не може да набави достатъчно средства (нашата кандидатура „обещаваше“ бюджет от по-малко от 2 млрд. евро; за сравнение, спечелилият руски град Сочи „заделя“ 20 млрд. евро), а като добавим и липсата на каквато и да е държавна политика за спорта (например данъчни облекчения за компаниите спонсори) положението става твърде тъжно. А още не сме стигнали до инфраструктура, организация и т.н. Какви са българските пътища? Как изглежда летището ни? Ами хотелите ни? Колко на брой от тях всъщност „стават“. Щели сме да ги оправим/направим тези неща във времето до 2014 г., както гърците го направили с тяхната лятна олимпиада в Атина през 2004 г. Каква Гърция ви е подгонила, сънародници мои? Нали и те едва се справиха в поставените срокове и постоянно бяха мъмрени от МОК, въпреки че са в ЕС от 30 години, а ние по време на кандидатстването още не бяхме (сега сме, но не го заслужаваме).

Излишно е да говорим за предните две неуспешни кандидатури на България през 1985 г. за игрите през 1992 г. и през 1987 г. за игрите 7 години по-късно. Става дума за едно отминало (за щастие) време, за една съвсем друга политическа система, чиято единствена хубава страна бе (била) подкрепата на спорта и изкуството. Но с користна цел, разбира се. Та нали спортните успехи и купи трябва да служат като „витрина пред света на процъфтяващия комунистически строй“.

Проектите за зала на мястото на ледена пързалка „Юнак“ и стадион „Раковски“ засега са си само на думи. Нищо ново под слънцето. Не искам да се спирам над конкретно тези терзания на българския спорт.

140px-uefa.pngНещо друго ме впечатли тези дни. Президентът на БФС Борислав Михайлов обявил в интервю пред медиите, че с румънския му колега наистина коментирали и замисляли обща кандидатура на двете страни за… домакинство на ЕВРО 2020. „Браво, Боби, браво, Боби!“, крещеше Борето Касабов пред микрофона, докато въпросният Боби спасяваше дузпите на мексиканците на 1/8-финала на Световното в САЩ, оказал се една от крачките към българският футболен връх. Същата реплика ми се прииска и на мен да извикам, когато прочетох интервюто. Много добре звучи, но да видим дали ще прибавим и това към графата „кьорфишеци“, където вече „блестят“ по-горе изложените примери. Или този път ще се окаже, че говорим за реални неща, а не просто добри пожелания.

На всички ни се иска да се случи нещо такова. Тук мога да включа и личното си мнение – това вече е по-изпълнимо. Първо, периодът до 2020 е доста по-дълъг, отколкото предполагаемият до олимпийските игри през 2014 г. Второ, времето за подготовка се увеличава, докато нещата, които трябва да свършим за този период, намаляват. Имаме нужда от 4 стадиона (4 у нас и 4 в Румъния – румънците да си ги мислят техните) за провеждането на официалните двубои. Аз виждам нещата така: един стадион в София – нова реконструкция на националния стадион „Васил Левски“ е задължителна и програма минимум, а събарянето му и му изграждането на един чисто нов, модерен, със съвременна архитектура „Васил Левски“ е пожелателно; един стадион в Пловдив – стадион „Пловдив“ или бившият „9-ти септември“ е един от малкото стадиони в България на 2 етажа, запуснат от много години, но един основен ремонт би го направил неузнаваем, както ни говори световният опит; един стадион в Бургас – край морето ще настане фурор преди футболен двубой, рай за гостите ни и всъщност фенове на двата отбора, които биха се изправили един срещу друг на стадион „Нафтекс“, който се смята за най-добрия и луксозен български стадион, но подлежи на освежаване и увеличаване на капацитета, разбира се; един стадион в… тук вече се затруднявам. Дали не свършиха вече готовите подходящи стадиони? От Варна обаче ни идват на помощ, защото там всъщност вече пуснаха в ход проекта за нов стадион на мястото на „Юрий Гагарин“. Очаква се да е готов към средата на 2009 г. Варна също печели предимство заради морето и един такъв избор не би бил необоснован.

Друг вариант за последния стадион, който ни „липсва“ от четворката, ми се струва, че е евентуалното строителство на нов стадион в някой град от Северна България, като моите симпатии клонят към Плевен и Враца. Но тук вече надделяват моите субективизъм и мечтателност. Дори всъщност това не е толкова важно.

Много по-важно е това, което „върти“ целия свят. Откъде нашата мила България ще набави тези парични средства? Защото освен стадионите, трябва да си оправим и летищата, пътищата, хотелите, дори телекомуникациите, които са толкова важни за медийното отразяване на такова едно световно събитие (целият свят гледа европейските първенства по футбол). И ще кажете: „Да! Но същото беше положението и с олимпийските игри, защо сега да можем да си оправим инфраструктурата, а за тях да не сме могли?“. Ами, много просто. Тук говорим за не толкова мащабно събитие, за посрещането на определено по-малък брой гости, които ще изискват по-малък брой хотели, ако щете. Освен това имаме и съорганизатор, който поема половината задачи, които и без това са много по-малко, както по-нагоре споменах.

И да се върнем на набавянето. Топлата вода вече е открита. Навсякъде по света го правят чрез спонсори. УЕФА си има спонсори и партньори, които в един и същи състав през 4 години (а някои компании, които са партньори и с ФИФА и съответно спонсорират и световните първенства, и през 2 години) изливат огромни средства за реклама. Става дума за огромни световни фирми като „Кока-Кола“, „Самсунг“, „Хайнекен“,… „Макдоналдс“ и т.н.

Държавната машина също има своята роля. Тя трябва плътно да застане зад идеята, с което да засвидетелства сериозността и загрижеността на цяла България и така да направи по-възможен евентуалния избор на нашата обща българо-румънска кандидатура. Знам, че на една такава шайка мошеници, некадърници, чисти комунисти, ченгета, родоотстъпници и какви ли не още или по-накратко – настоящето българско правителство, би им било трудно да подкрепят нещо, което е от чисто наш, общонационален интерес, но явно, че дори един откровен песимист като мен все още намира сили да се надява за нещо добро. Най-доброто в случая с правителството е… неговият мандат да е свършил до времето, в което УЕФА ще избира домакинът/домакините на ЕВРО 2020.

Мисля, че всички осъзнаваме от какво значение би билоедно ЕВРО 2020 в България. Инвестиции, които ще получат своята възвръщаемост, а най-вероятно, ако не сме най-забутаните хора на света, ще донесат и печалба. А с инвестираните средства ще изградим неща, които ще ни служат и след края на първенството. Има ли смисъл въобще да обсъждане какви размери ще добие рекламата на България пред целия свят. А това е реклама, която набавя още чужди инвестиции, ако щете от туризъм дори (не, че сега са ни малко туристите и сега). А как ще се отразят свежите парични постъпления върху българската икономика – да пресмятат, дават оценки и вадят заключения тези, които разбират от това. Аз нямам претенции да съм от тях… все още.


Здравей, блогосферо!

събота, 17 ноември 2007 г.

Ето го началото. И аз се „намествам“ нейде из блогосферата. Пожелавам си да ми е приятно и удобно и да ми се налага да пиша предимно за положителни неща в този блог. На мен – приятно писане, на вас – приятно четене.