Защо трябва да се бориш докрай

петък, 23 ноември 2007 г.

bulgarian_team.gifМного обичам нагледните примери. Ето един: тия дни българският национален отбор, който аз от няколко години не чувствам като свой поради ред причини (това би била една чудесна тема за друга публикация), игра два „безсмислени“ квалификационни двубоя за Европейското първенство по футбол в Швейцария и Австрия през 2008 г. Всъщност това бяха последните два мача от този квалификационен цикъл – домакинство на Румъния и гостуване на Словения.

Практически бяхме изгубили шансове за класиране още в началото на септември месец таз година, когато загубихме с 0:2 в Амстердам от единия ни главен съперник Холандия. Окончателно се разделихме с надеждите си, когато месец по-късно в Констанца същите тези холандци загубиха с 0:1 от друг наш основен конкурент – Румъния.

Така се оказа, че оставащите 3 мача след румънската победа в Констанца не са от особено голямо значение, тъй като шансовете ни да се класираме бяха сведени до това Холандия да не спечели домакинския си мач срещу… Люксембург. И така протоколно, типично в български стил си се издънихме като гости на Албания. А равенството 1:1 ни беше даже много и „чичо Митко“ много добре се сети след мача да благодари на „Жоро вратаря“, който спаси дузпа в 90-тата минута. Да, такова беше положението.

С Румъния уж беше по-различно. Там трябваше да се доказваме, да си връщаме, в медиите вече втора година се водеше дива „престрелка“, а след класирането си румънците се престараха в злорадството си. Трябва да признаем обаче, че тази „война“ бе започната от дивия селяк (в духовен, а не в географски смисъл) Христо Стоичков. И при тази мобилизация взехме, че ги победихме румънците, макар че реално не заслужавахме.

Обаче какво се получи няколко часа преди мача със Словения. Оказа се, че при победа България ще попадне във втора урна на жребия за квалификациите за Световното първенство в ЮАР през 2010 г. Досега бяхме в трета урна и това ни изпречваше на пътя два по-силни (поне на хартия) от нас отбора. Сега ще е само един. Това е голямо предимство и трябва да се възползваме, разбира се.

И в крайна сметка какво се оказа? Ако не бяхме взели последните няколко мача, обявени за „безсмислени“, нямаше да получим това предимството да сме във втора урна. Така че във всеки един мач, без значение какъв е точно, не се играе чисто и просто само за премии и чест. Играе се и за неочакваното. В провалените квалификации това можем да го считаме и за бонус. Съдбата дарява борещите се докрай.

Advertisements