94 години идеализъм

събота, 24 май 2008 г.

Честит рожден ден на Отбора на народа!

В ОСНОВАТА Е БУНТЪТ

Нека поясним в началото, че Левски е създаден на 24 май 1914 година и няма нужда от сложни схеми, които да обяснят неговото идване на бял свят. И понеже всяко правило си има изключение, през 1978 година вестник „Поглед“ информира, че е открит старият устав на Левски, от който се разбира, че клубът е основан на 24 май 1911 година. През 1992 „Старт“ намира препис от протокол, че Левски е създаден пак през 1911-а, но на 10 май. А през 1994 г. в-к „Футбол“ пък твърди, че е намерено клубно знаме, на което е извезано 1911 г. В тази връзка най-меродавна си остава книгата „50 години футбол в България“, в която има факсимиле от корицата на оригиналния устав и от чл. Първи, който гласи: „Основава се на 24 май 1914 г. софийски спортен клуб Левски“.

Да се върнем сега към клубната философия на Левски. Да си левскар винаги е било синоним на антиконформизъм, на бунт. И в това няма нищо случайно. Несъгласието се корени още в създаването на клуба. По онова време в София директори на гимназии са заплашвали ученици от изключване, ако ходят да играят футбол. И понеже винаги забраненият плод е бил най-сладък, основателите на Левски са били предимно ученици. Този дух на романтика и понякога неизживяно юношество помага по-нататък и на отбора да практикува волен, атакуващ футбол.

Да се върнем обаче към самото създаване на Левски. За него говори описателно и подробно Зафир Абрашев в книгата на Стефан Нойков „С Левски по дългия път през времето“.

„Идеята да основем свой клуб все повече назряваше и у нас, момчетата от квартала около булевард „Патриарх Евтимий“, улиците „Витошка“, „Цар Асен“, „Парчевич“ и съседните около тях. Бяхме приятели и повечето от нас, ученици от Втора мъжка гимназия, ритахме топката на празното място в квартала, наречено „Могилката“. Името му беше такова, тъй като игрището бе разположено на издигнат терен. Основаването става от момчета между 15 и 18 години“, спомня си Абрашев.

Предчувствието за нещо по-особено витае във въздуха. Всички, които ритат футбол в махалата, вече искат да се създаде футболен клуб и да му изберат име. Първоначално се спрягат имената Рапид, Олимпик, Глория, Мажестик.

ЛЕВСКИ ЩЕ ГО КРЪСТИМ!

Скача 17-годишният ученик Борис Василев – Боркиша, един от най-запалените инициатори за основаването на клуба. За председател е избран Владимир Григориев, Георги Манолов е подпредседател, Крум Динков – секретар, кръстникът Борис Василев е касиер. А Стефан Тошков и Антон Янков са членове. По-късно в съвета са избрани Зафир Абрашев, Асен Байнов, а в контролния съвет – Крум Траянов и Любомир Чавдаров. Първият капитан на отбора е Спас Стоянов – Папа Люро, който освен футболист и художник.

Състезателите на първият представителен отбор, формиран през 1914 година, по постове са:

голкипър: Кирил Григориев, бекове – Константин Манолов и Крум Динков, халфбекове – Кочо Апостолов, Спас Стоянов и Борис Василев, дясно крило – Владимир Григориев, десен инсайд – Цветан Генев, център форуард – Петър Стоянович (по-късно първият президент на клуба), ляв инсайд – Георги Манолов, ляво крило – Димитър Сираков. За първия тим играят още Георги Събев, Манол Васев, Зафир Абрашев и Стефан Тошков.

Любопитен епизод от началната история на „сините“ е местонахождението на първата „канцелария“ на отбора. Това е млекарницата на Бай Трайче, на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Витошка“. Там са се обсъждали проблемите на отбора. Идва време за първия мач. По онова време респект вдъхват тимовете на ФК 13 и Славия. Все пак левскарите решават да изпратят покана до първия създаден в България отбор, през 1909 година – този на колежаните от лицея в Цариград. А именно ФК 13.

Лицеистите пращат своя трети отбор, който през лятото на 1914 година побеждава току-що сформирания тим на Левски с 2:0. Мачът се играе на старото игрище на Славия. През 1915 година се полага началото на най-старото столично дерби между Левски и Славия. Двубоят завършва 1:0 за „белите“. „Сините“ трябва да чакат първата си титла чак до 1933 година.

Следващите трофеи са през 1937 и 1942 година. Левски вече е отбор с публика и влияние не само в София, но и в цялата страна. И не случайно“сините“ са притегателен център за играчи от по-малки софийски отбори.

Третата титла (от 1942) е спечелена основно с такива футболисти. Публиката на отбора вече е обособена. Освен представители от висшите кръгове и интелектуалци, така и обикновени люде са пристрастени към синия цвят.Тимът е набрал инерция и за кратко време след 9 септември 1944 година става шампион 4 пъти – 1946, 1947, 1949, 1950 година. По онова време отборът на Локомотив (Сф) е много силен и е основният съперник на „сините“.

Тук трябва да се направи едно отклонение – на 5 май 1948 година е основан ЦСКА, известен тогава с първото си име Септември при ЦДВ. Същата година новият отбор печели титлата точно срещу Левски след два финални мача (1:2,3:1). Оттук започва непримиримото съперничество между двата клуба, което продължава и до днес.

В началото на 50-те, по подобие на съветската футболна действителност, започват реорганизации на клубове и поставянето на нови имена. Локомотив, който преди е носел името ЖСК, е разцепен на Торпедо и Локомотив. Славия пък на Ударник и Строител. Левски е прекръстен на Динамо и натирен от старото игрище, което се намира между „Юнак“ и половината от сегашния стадион „Васил Левски“ от сектор Б до центъра на терена. Новият „дом“ на отбора се намира между сегашния басейн Спартак“ и бившето кино „Петър Берон“.

Ето какво пише във „Вечерни новини“ през 1954 година за мач на Левски на въпросния „стадион“: „Съветвам ви да си вземете най-старите обувки, най-износеното палто и неограничено търпение… След като се снабдите с билет (често пъти с цената на измачкани обувки и дрехи, пред вас изниква въпросът как да гледате играта. Малкото място е буквално претъпкано от няколко хиляди души. Ако имате спортни дарби, можете да се покатерите на близките дървета и телефонни стълбове, да увиснете на съседните разклатени баскети, като си поемете целия риск.“

Толкова емоционално е било ходенето на мачове на „сините“ по онова време.

За двубоите на игрище „Динамо“ обикновено афиши няма, вестниците рядко съобщават за тях. Стопаните на игрището се молели да не се пише нищо, защото капацитетът му бил за 1500, а идвали над 10 000. През това време ЦДНА без никакви проблеми от създаването си играе на стадиона в Борисовата градина (тогавашен Парк на свободата), който е наследен от царския офицерски клуб АС-23.

След 1957 година Левски отхвърля името Динамо до 1969 година, когато се правят нови реорганизации. Най-безумната безспорно е обединението на Славия и Локомотив за година и половина под името ЖСК – Славия. ЦСКА се обединява пак със Септември и става ЦСКА „Септемврийско знаме“. А Левски е обединен със Спартак (София) и футболистите му се вливат в органите на МВР.

Истината е, че милиционерският Спартак чийто стадион „Раковски“ се намираше на идеално място в центъра на София (където е и днес, но западнал), страдаше от недостиг на публика, освен когато софийските отбори му гостуваха. И тогава се роди „гениалната“ идея тимът да бъде съюзен с Левски, който беше символ на голяма публика. Вярно е, че „сините“ привлякоха почти целия, при това отличен потенциал на спартаковски играчи като Васил Митков -Шопа, Добромир Жечев – Бобата, Милко Гайдарски – Пилето, Людмил Горанов, Михаил Гьонин, Георги Цветков – Цупето, Иван Стоянов – Типеца. Голяма част от тях бяха в основата на по-сетнешните успехи на Левски – Спартак у дома и на международното поле.

Но левскарската публика е по-различна. Особено онази от оня романтичен период на отбора от 60-те години.

Със сигурност главната заслуга е на гениалния Георги Аспарухов – Гунди, който прави невероятна 1965 година. Когато става голмайстор с 27 гола, футболист и спортист номер 1 на България. А в края на годината на стадиона, на който сега играе Валери Божинов – тогава „Стадио Комунале“ във Флоренция, Гунди бележи два гола за 2:1 в трети допълнителен мач между България и Белгия. Паметен двубой, след който България се класира за Мондиала през 1966 година в Англия.

Отделно Левски притежаваше атомно нападение. Освен Гунди другите бяха Стефан Абаджиев-Теко (по-късно Цветан Веселинов – Меци) Жоро Соколов – Йогата, Христо Илиев-Патрата и Сашо Костов. За публиката от този период в пълна степен важеше тезата, че Левски не е отбор за печелене на златни медали на всяка цена. И шампионските титли от 1965-а и 1968-а имаха значение на титли, спечелени от един свободен отбор. След въпросното обединение през 1969 година цяло едно поколение не посещаваше мачове на отбора от началото на 70-те до 80-те години (дори и международни) с изключение на двубоите срещу ЦСКА, в които постоянно се скандираше „Левски, оле – нищо общо с МВР“.

Не случайно за тези фенове победата над ЦСКА с 7:1 (23 септември 1994 г.), не е толкова ценна, колкото тази от 17 ноември 1968 година със 7:2. За разлика от 7:1, когато в тима на „армейците“ има сериозни раздори, през 1968 „червените“ (в този мач с бели екипи), са страхотен отбор, който неслучайно в края на сезона 1968/69 става шампион. Това е чисто спортната страна. Другото е, че по-скорошната победа на Сираков и компания става през 1994 година-след 10 ноември 1989. А тази от 1968-а идва и след Пражката пролет от 21 август – същата година, когато съветски танкове навлизат в Чехословакия. Преди това на младежкия фестивал студените скандират „Левски, Дубчек, Свобода“.

И вече 7:2 през ноември се явява капак на нетърпимостта към дисидентството. След което следват реорганизациите на отборите в началото на 1969-а година.

За последно през 1985 година Левски е преименуван на Витоша. ЦСКА също пострадва, като е прекръстен на Средец. Всичко това заради злополучния финал за купата на България, игран през същата година на 19 юни. Тогава се сбиват играчи от двата отбора и личният съветник на Живков, Милко Балев, който е болен цесекар, този път решава да не прости и на своите. И до ден днешен левскарите твърдят, че това е лицемерен ход на Балев, за да спре възхода на хомогенния тим на „сините“, съставен изцяло от собствени юноши като Гиби Искренов, Наско Сираков, Боби Михайлов, Ники Илиев, Емо Велев, Краси Коев. От ЦСКА смятат, че този ход на Милко Балев е зле премерен и противници на отбора се възползват, за да затрият изгряващата звезда на Христо Стоичков, който е наказан до живот. Също както Сираков и Боби Михайлов, които после са помилвани и извикани за Мондиал’86.

След 1989 г. битката между Левски и ЦСКА продължава. Характерното за тези мачове си остава. „Сините“ и сега продължават традицията да обръщат вечния си съперник, след като поведе с 2:0…

Стоян Петров, „Топспорт“

Advertisements

П(р)очетете!

понеделник, 4 февруари 2008 г.

Прочетете това и почетете жертвите на един режим на терора, наложен с чужда сила.

Всички махате с ръка и подминавате – всички знаете историята, всички сте я чели. Още по-зле тогава, защото повечето не си давате сметка, което личи често, когато философствате по най-различни въпроси и най-вече – когато трябва да гласувате.

Вижте по какъв начин се пишат страниците на историята, когато властта попада в ръцете на необразования, слабоинтелигентен, мързелив шумкар. Доскоро громил кашкавала и сиренето в мандрите, той вече е готов да срине окончателно една изтерзана страна – страната с най-тъжната история в света. Съветският господар вече му е подсказал – „избий фашистите!“. Само че такива в България могат да намерят само комунистическите им тикви. Избитите са не „фашисти“, а все хора от най-висшия слой на обществото – тези, на които се крепи българската държава.

Да почетем паметта на жертвите на комунистическия режим! На преките жертви, без да обелваме и дума за косвените, намерили смъртта си в лагерите. Няма да споменаваме и тези, чиито животи са съсипани от репресивния апарат.

И накрая – къде са се случили всички тези неща? В България… В тази България, в която комунистическият период е светъл блян за 2/3 от народа. Масите въздишат по него. И до ден днешен си говорят за „фашистите“, сигурната заплатката и задължителния руски в училищата. Докато гледат по телевизията Сергей Дмитриевич и агент Гоце, които в свой стил си избраха, си мечтаят отново да се обръщат един към друг с „другарю“. Да, това е България, в която комунизмът най-нагло се реабилитира всеки ден.

Светла памет на жертвите на комунистическата шайка!


Амбиция във възпитанието и образованието

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Какво е нужно на България, за да започне да отлепя от дъното или, да се изразя по-оптимистично, да увеличи темповете и скоростта на растеж и развитие и вместо да гоним (както винаги) Русия, копирайки олигархичния й строеж и нереформираната й система, да я подкараме работата към догонване на стандарта (във финансовия му аспект, но не и като навици и неща от тоя вид) на живот в уредените страни от ЕС? Разбира се, нужно е да се отървем от правителството на Сергей Дмитриевич Станишев, Гоце и цялата банда немуподобни „ушета“. Но това е по презумция, всеки адекватен човек го знае.

Всеки адекватен човек знае обаче, че България жизнено се нуждае от изтелигентни и разумни нови поколения. Подрастващите са тези, които могат и трябва да забутат бързо страната ни по релсите. Предните поколения нямат шанс поради комунистическата си обремененост, а моето поколение – поради посткомунистическата си обременост от прехода. Поне така изглежда. Много се дразня, когато трябва да се обсъждат интелекта, интересите и вижданията за живота на болшинството от моите връстници и затова предпочитам да не говоря/пиша много по тази (безкрайна) тема.

А българските управляващи съвсем естествено нямат намерение да променят нищо в тази насока. На тях стадото им върши чудесна работа като си гласува за тях (или просто се въздържа от гласуване, което е същото като да гласуваш за БСП, ДПС, Атака, ГЕРБ или разпадащото се НДСВ ), въпреки вредите, които нанасят на българската държава. Образовани и самостоятелно мислещи български граждани на тях не са им нужни и реформи в образователната система почти не се правят, а ако се правят, са безмислени и съответно безсмислени.

Затова аз лично много се радвам на всеки признак на пробуждане, на някаква амбиция за работа, проявена от възпитатели и учители – хората, които имат основна роля в оформянето и образовеното на бъдещите поколения българи. Конкретния пример, който ме впечатли, беше иновативността на учителите Катя Капанова и Ирена Калчева, ръководещи група „Делфин“ от софийската ОДЗ № 30 „Радецки“. Та тази група се е сдобила със… свой собствен блог, чрез който учителите и родителите да комуникират и взаимодействат. Напук на обидно ниското заплащане, напук на лошите условия тези хора проявяват някакъв по-особен интерес към работата си, някакво по-голямо желание за действия, които да доведат до развитие и до по-добри резултати. Все неща, които са в наш общ интерес.

Мога да кажа само „Хвала!“ на такива амбициозни учители! И да пожелая успех в начинанията им, разбира се. Както в това, така и във всичките им останали. Защото съм сигурен, че има такива.

Ето адреса на блога отново: http://delphin2004.wordpress.com/


Защо трябва да се бориш докрай

петък, 23 ноември 2007 г.

bulgarian_team.gifМного обичам нагледните примери. Ето един: тия дни българският национален отбор, който аз от няколко години не чувствам като свой поради ред причини (това би била една чудесна тема за друга публикация), игра два „безсмислени“ квалификационни двубоя за Европейското първенство по футбол в Швейцария и Австрия през 2008 г. Всъщност това бяха последните два мача от този квалификационен цикъл – домакинство на Румъния и гостуване на Словения.

Практически бяхме изгубили шансове за класиране още в началото на септември месец таз година, когато загубихме с 0:2 в Амстердам от единия ни главен съперник Холандия. Окончателно се разделихме с надеждите си, когато месец по-късно в Констанца същите тези холандци загубиха с 0:1 от друг наш основен конкурент – Румъния.

Така се оказа, че оставащите 3 мача след румънската победа в Констанца не са от особено голямо значение, тъй като шансовете ни да се класираме бяха сведени до това Холандия да не спечели домакинския си мач срещу… Люксембург. И така протоколно, типично в български стил си се издънихме като гости на Албания. А равенството 1:1 ни беше даже много и „чичо Митко“ много добре се сети след мача да благодари на „Жоро вратаря“, който спаси дузпа в 90-тата минута. Да, такова беше положението.

С Румъния уж беше по-различно. Там трябваше да се доказваме, да си връщаме, в медиите вече втора година се водеше дива „престрелка“, а след класирането си румънците се престараха в злорадството си. Трябва да признаем обаче, че тази „война“ бе започната от дивия селяк (в духовен, а не в географски смисъл) Христо Стоичков. И при тази мобилизация взехме, че ги победихме румънците, макар че реално не заслужавахме.

Обаче какво се получи няколко часа преди мача със Словения. Оказа се, че при победа България ще попадне във втора урна на жребия за квалификациите за Световното първенство в ЮАР през 2010 г. Досега бяхме в трета урна и това ни изпречваше на пътя два по-силни (поне на хартия) от нас отбора. Сега ще е само един. Това е голямо предимство и трябва да се възползваме, разбира се.

И в крайна сметка какво се оказа? Ако не бяхме взели последните няколко мача, обявени за „безсмислени“, нямаше да получим това предимството да сме във втора урна. Така че във всеки един мач, без значение какъв е точно, не се играе чисто и просто само за премии и чест. Играе се и за неочакваното. В провалените квалификации това можем да го считаме и за бонус. Съдбата дарява борещите се докрай.


Добри пожелания или реалност?

вторник, 20 ноември 2007 г.

sofia_2014.jpgВ последно време в България се нагледахме и наслушахме на „проекти“, които си бяха, а някои и все още са си, чисти мечти и авторите им най-добре го знаят, но парите и рекламата, които падат от такова едно занимание, явно ги боцкат да занимават лековерната българска общественост с „идеите“ си. А пък народът „се връзва“ на кьорфишеците я за организиране на зимни олимпийски игри в София, я за издигането на многофункционална спортна зала с капацитет от 10 000, 15 000, 50 000 и т.н. души на мястото на ледена пързалка „Юнак“, я за построяване на нов, модерен стадион „Раковски“ с голяма спортна зала и подземен паркинг от страна на ФК „Левски“, подпомогнат от чужди инвестиции.

В случая с олимпиадата се стигна дори до спорове коя планина била по-подходяща – Витоша или Пирин, къде пистите били по-хубави – до София или до Банско. Много хубаво, ние сметките започнахме да си ги редим, но кръчмарят (Международният олимпийски комитет) май-май не му се харесахме като „клиент“ (колко изненадващо, а?), отряза ни рано-рано и не ни допусна дори до финала на изборния процес, въпреки че преди това (привидно) ни вдъхваше вяра и ни даваше напразни надежди с единстваната цел да демонстрира някаква демократичност при подбора на домакинстващи градове и, разбира се, да прибере немалките суми по заявката на българската кандидатура. А от МОК съвсем ясно виждаха и много добре знаеха, че за България е невъзможно да организира едно такова огромно събитие, вероятно несравнимо по размерите си с нищо друго на света. Колкото и да се напъва, България не може да набави достатъчно средства (нашата кандидатура „обещаваше“ бюджет от по-малко от 2 млрд. евро; за сравнение, спечелилият руски град Сочи „заделя“ 20 млрд. евро), а като добавим и липсата на каквато и да е държавна политика за спорта (например данъчни облекчения за компаниите спонсори) положението става твърде тъжно. А още не сме стигнали до инфраструктура, организация и т.н. Какви са българските пътища? Как изглежда летището ни? Ами хотелите ни? Колко на брой от тях всъщност „стават“. Щели сме да ги оправим/направим тези неща във времето до 2014 г., както гърците го направили с тяхната лятна олимпиада в Атина през 2004 г. Каква Гърция ви е подгонила, сънародници мои? Нали и те едва се справиха в поставените срокове и постоянно бяха мъмрени от МОК, въпреки че са в ЕС от 30 години, а ние по време на кандидатстването още не бяхме (сега сме, но не го заслужаваме).

Излишно е да говорим за предните две неуспешни кандидатури на България през 1985 г. за игрите през 1992 г. и през 1987 г. за игрите 7 години по-късно. Става дума за едно отминало (за щастие) време, за една съвсем друга политическа система, чиято единствена хубава страна бе (била) подкрепата на спорта и изкуството. Но с користна цел, разбира се. Та нали спортните успехи и купи трябва да служат като „витрина пред света на процъфтяващия комунистически строй“.

Проектите за зала на мястото на ледена пързалка „Юнак“ и стадион „Раковски“ засега са си само на думи. Нищо ново под слънцето. Не искам да се спирам над конкретно тези терзания на българския спорт.

140px-uefa.pngНещо друго ме впечатли тези дни. Президентът на БФС Борислав Михайлов обявил в интервю пред медиите, че с румънския му колега наистина коментирали и замисляли обща кандидатура на двете страни за… домакинство на ЕВРО 2020. „Браво, Боби, браво, Боби!“, крещеше Борето Касабов пред микрофона, докато въпросният Боби спасяваше дузпите на мексиканците на 1/8-финала на Световното в САЩ, оказал се една от крачките към българският футболен връх. Същата реплика ми се прииска и на мен да извикам, когато прочетох интервюто. Много добре звучи, но да видим дали ще прибавим и това към графата „кьорфишеци“, където вече „блестят“ по-горе изложените примери. Или този път ще се окаже, че говорим за реални неща, а не просто добри пожелания.

На всички ни се иска да се случи нещо такова. Тук мога да включа и личното си мнение – това вече е по-изпълнимо. Първо, периодът до 2020 е доста по-дълъг, отколкото предполагаемият до олимпийските игри през 2014 г. Второ, времето за подготовка се увеличава, докато нещата, които трябва да свършим за този период, намаляват. Имаме нужда от 4 стадиона (4 у нас и 4 в Румъния – румънците да си ги мислят техните) за провеждането на официалните двубои. Аз виждам нещата така: един стадион в София – нова реконструкция на националния стадион „Васил Левски“ е задължителна и програма минимум, а събарянето му и му изграждането на един чисто нов, модерен, със съвременна архитектура „Васил Левски“ е пожелателно; един стадион в Пловдив – стадион „Пловдив“ или бившият „9-ти септември“ е един от малкото стадиони в България на 2 етажа, запуснат от много години, но един основен ремонт би го направил неузнаваем, както ни говори световният опит; един стадион в Бургас – край морето ще настане фурор преди футболен двубой, рай за гостите ни и всъщност фенове на двата отбора, които биха се изправили един срещу друг на стадион „Нафтекс“, който се смята за най-добрия и луксозен български стадион, но подлежи на освежаване и увеличаване на капацитета, разбира се; един стадион в… тук вече се затруднявам. Дали не свършиха вече готовите подходящи стадиони? От Варна обаче ни идват на помощ, защото там всъщност вече пуснаха в ход проекта за нов стадион на мястото на „Юрий Гагарин“. Очаква се да е готов към средата на 2009 г. Варна също печели предимство заради морето и един такъв избор не би бил необоснован.

Друг вариант за последния стадион, който ни „липсва“ от четворката, ми се струва, че е евентуалното строителство на нов стадион в някой град от Северна България, като моите симпатии клонят към Плевен и Враца. Но тук вече надделяват моите субективизъм и мечтателност. Дори всъщност това не е толкова важно.

Много по-важно е това, което „върти“ целия свят. Откъде нашата мила България ще набави тези парични средства? Защото освен стадионите, трябва да си оправим и летищата, пътищата, хотелите, дори телекомуникациите, които са толкова важни за медийното отразяване на такова едно световно събитие (целият свят гледа европейските първенства по футбол). И ще кажете: „Да! Но същото беше положението и с олимпийските игри, защо сега да можем да си оправим инфраструктурата, а за тях да не сме могли?“. Ами, много просто. Тук говорим за не толкова мащабно събитие, за посрещането на определено по-малък брой гости, които ще изискват по-малък брой хотели, ако щете. Освен това имаме и съорганизатор, който поема половината задачи, които и без това са много по-малко, както по-нагоре споменах.

И да се върнем на набавянето. Топлата вода вече е открита. Навсякъде по света го правят чрез спонсори. УЕФА си има спонсори и партньори, които в един и същи състав през 4 години (а някои компании, които са партньори и с ФИФА и съответно спонсорират и световните първенства, и през 2 години) изливат огромни средства за реклама. Става дума за огромни световни фирми като „Кока-Кола“, „Самсунг“, „Хайнекен“,… „Макдоналдс“ и т.н.

Държавната машина също има своята роля. Тя трябва плътно да застане зад идеята, с което да засвидетелства сериозността и загрижеността на цяла България и така да направи по-възможен евентуалния избор на нашата обща българо-румънска кандидатура. Знам, че на една такава шайка мошеници, некадърници, чисти комунисти, ченгета, родоотстъпници и какви ли не още или по-накратко – настоящето българско правителство, би им било трудно да подкрепят нещо, което е от чисто наш, общонационален интерес, но явно, че дори един откровен песимист като мен все още намира сили да се надява за нещо добро. Най-доброто в случая с правителството е… неговият мандат да е свършил до времето, в което УЕФА ще избира домакинът/домакините на ЕВРО 2020.

Мисля, че всички осъзнаваме от какво значение би билоедно ЕВРО 2020 в България. Инвестиции, които ще получат своята възвръщаемост, а най-вероятно, ако не сме най-забутаните хора на света, ще донесат и печалба. А с инвестираните средства ще изградим неща, които ще ни служат и след края на първенството. Има ли смисъл въобще да обсъждане какви размери ще добие рекламата на България пред целия свят. А това е реклама, която набавя още чужди инвестиции, ако щете от туризъм дори (не, че сега са ни малко туристите и сега). А как ще се отразят свежите парични постъпления върху българската икономика – да пресмятат, дават оценки и вадят заключения тези, които разбират от това. Аз нямам претенции да съм от тях… все още.