Защо трябва да се бориш докрай

bulgarian_team.gifМного обичам нагледните примери. Ето един: тия дни българският национален отбор, който аз от няколко години не чувствам като свой поради ред причини (това би била една чудесна тема за друга публикация), игра два „безсмислени“ квалификационни двубоя за Европейското първенство по футбол в Швейцария и Австрия през 2008 г. Всъщност това бяха последните два мача от този квалификационен цикъл – домакинство на Румъния и гостуване на Словения.

Практически бяхме изгубили шансове за класиране още в началото на септември месец таз година, когато загубихме с 0:2 в Амстердам от единия ни главен съперник Холандия. Окончателно се разделихме с надеждите си, когато месец по-късно в Констанца същите тези холандци загубиха с 0:1 от друг наш основен конкурент – Румъния.

Така се оказа, че оставащите 3 мача след румънската победа в Констанца не са от особено голямо значение, тъй като шансовете ни да се класираме бяха сведени до това Холандия да не спечели домакинския си мач срещу… Люксембург. И така протоколно, типично в български стил си се издънихме като гости на Албания. А равенството 1:1 ни беше даже много и „чичо Митко“ много добре се сети след мача да благодари на „Жоро вратаря“, който спаси дузпа в 90-тата минута. Да, такова беше положението.

С Румъния уж беше по-различно. Там трябваше да се доказваме, да си връщаме, в медиите вече втора година се водеше дива „престрелка“, а след класирането си румънците се престараха в злорадството си. Трябва да признаем обаче, че тази „война“ бе започната от дивия селяк (в духовен, а не в географски смисъл) Христо Стоичков. И при тази мобилизация взехме, че ги победихме румънците, макар че реално не заслужавахме.

Обаче какво се получи няколко часа преди мача със Словения. Оказа се, че при победа България ще попадне във втора урна на жребия за квалификациите за Световното първенство в ЮАР през 2010 г. Досега бяхме в трета урна и това ни изпречваше на пътя два по-силни (поне на хартия) от нас отбора. Сега ще е само един. Това е голямо предимство и трябва да се възползваме, разбира се.

И в крайна сметка какво се оказа? Ако не бяхме взели последните няколко мача, обявени за „безсмислени“, нямаше да получим това предимството да сме във втора урна. Така че във всеки един мач, без значение какъв е точно, не се играе чисто и просто само за премии и чест. Играе се и за неочакваното. В провалените квалификации това можем да го считаме и за бонус. Съдбата дарява борещите се докрай.

Advertisements

2 Responses to Защо трябва да се бориш докрай

  1. pierrot каза:

    Нали знаеш какво е казал Линекер? Футбола е игра за два отбора в две полувремена от 45 минути, която накрая печелят немците. Защо ли? Защото са постоянни и не спират, докато не им кажат спри.
    Ние просто сме малко бездарен народ като народопсихология, и това няма как да не опре до националния отбор – интриги и позьорство. Игра – когато искаме. Преди не пропусках мач на националите, от както сложиха това предателско копеле (извинявайте за езика) не съм стъпвал там.

  2. Няма защо да се извиняваш за псувни по адрес на Стоичков. Особено тук 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: